Синият период трае от 1901 до 1904 г. Той започва със самоубийствотона неговия приятел Карлос. Характерното за него е преобладаващата синя и зелена гама. Той също така е наситен с композиции на хора от народа, просяци, проститутки и пияници. В него витае темата на смъртта, старостта, бедността, меланхолиятаи тъгата. В края на 1901 г. Пикасо изпада във все по-дълбока депресия и се отдръпва от своите приятели. Сините тонове стават все по-тъмни. Кариерата на Пикасо като художник през 1901 г. е обещаваща, но след като той започва да се обръща към социално слабите и бездомниците, и след като това го подчертава с мъчителното настроение на картините си, публиката се отвръща от него. През този период той почти не продава своите картини и финансовото му състояние се влошава.

Между 1901 и 1903 г. той рисува няколко посмъртни картини на Карлос, от които най-известна е алегоричната La Vie (Животът). Това е картина, в която първоначално той рисува себе си, но по-късно сменя с образа на приятеля си.

Такива мрачни настроения излъчват и следващите му картини, рисувани и през 1904 г. изобразяващи самотни хора, слепи, изтощени жени и други.

От 1904 г. Пабло се мести да живее в Париж.

За преходна картина между синия и розовия период се счита „Момичето с топката“. Той започва през 1905 и трае до 1907 г. Преобладават розовите и червени цветове. През тези години той рисува най-вече пътуващи циркови артисти – комедианти, танцьорки и акробати. Арлекино, комедиен образ, който е характерно облекло, става запазен символ за Пикасо. Той среща Фернанде Оливие, по рождение Амели Ланг, която му става любовница. Тя е и първата му любовница. Тя се появява в много от неговите картини от розовия му период.^[3] Макар че сюжетите са по-радостни и по-живи, от платната лъха самота.

Отношенията на Пикасо с Фернанде Оливие се отразяват на неговото творчество. Те живеят заедно седем години и през този период той създава редица кубистични творби. Едно от тях е скулптурата „Женска глава“, на която е изобразена Оливие.

Периода на творчеството на Пикасо, повлияно от африканското народно творчество започва (1907 – 1909) с неговата картина Госпожиците от Авиньон. Пикасо рисува тази картина под влияние на иберийската скулптура, но прерисува лицата на две от фигурите вдясно, след като е въодушевен от африканска маска, която вижда през 1907 г. в етнографския музей на двореца Трокадеро. Когато показва тази картина в своето ателие, почти винаги реакцията е шок и отвращение. Матис счита, че това е шега и Пикасо не показва картината си до 1916 г.

Други картини от този период са Гола с вдигнати ръце (1907) и Три жени(1908). Формално идеите на Пикасо от този период водят до развитието на кубизма.

През 1907 г. Пикасо полага основите на кубизма („Госпожиците от Авиньон“). Той започва да обръща повече внимание на формите вместо на цветовете, като особено внимание се обръща на геометричните фигури и блокове. По същото време прави множество колажи с хартия, кожа и други естествени материали.

Кубизмът на Пикасо може да се раздели на две фази: аналитичен и синтетичен.

• Аналитичният кубизъм е в периода (1908 – 1912). Методът на Пикасо – „Отварянето“ на затворената форма на изобразяваното тяло в подкрепа на един ритъм на формата – позволява да се представят нещата в тяхната форма и да се представи положението им в пространството. Подвеждането на светлината играе по-малка роля. В картините не е установено от коя страна е светлината. Пример за това е създаденият през 1910 г. портрет на Амброаз Волар.
• Синтетичният кубизъм (1912 – 1916) се създава чрез практикуваната от Пикасо и Жорж Брак техника на колажа. За това те са предизвикани от създадените преди това от тях триизмерни конструкции, хартиени пластики, които те изработват от хартия и картон, а по-късно Пикасо създава и от ламарина. Те създават основата на техниката на колажа до готово изделие. В техните произведения се появяват хартия, вестници, тапети, дървени стружки, пясък и подобни материали. Преливат се границите между нарисувания и реалния предмет. По този начин Брак и Пикасо създават една синтеза от различни елементи, от където идва името на този период.

През септември 1916 г. писателят Жан Кокто и композиторът Ерик Сатиуговарят Пикасо да участва в постановката на новаторския сюрреалистичен балет Парад на Руския балет на Сергей Дягилев. Пикасо се увлича от тази задача и изцяло преработва сценария и сценографията на балета. След месец той тръгва с трупата за два месеца в Рим, където прави декорации, костюми и се запознава с участниците в балета. Дягилев съзнателно подготвя провокация и в резултат на това на 18 май 1917 г. на премиерата в Париж се разразява голям скандал. Този скандал способства за увеличаването на популярността на Пикасо в Париж. Сътрудничеството на Пикасо с балета продължава. Ярките сценични образи и големите обекти възбуждат в него интерес към декорациите и театралността.

През този период Пикасо се запознава с балерината Олга Хохлова, която става негова първа съпруга. Те имат син Пауло, роден през 1921 г. Независимо от другите връзки на Пикасо, те не се развеждат, тъй като трябва съгласно брачния си договор да разделят имуществото си. Така остават женени до нейната смърт.

По време на Първата световна войнав Европа се развива стремеж към връщане на класическите традиции, за „чистота и ред“. Това е свързано и с рязко отричане на модернизма. Във Франция считат, че са директен наследник на античността. Също така и в други страни се развиват подобни течения в културата, като неоцентизма в Барселона, с който Пикасо се запознава през 1917 г. по време на своето испанско пътуване. Във Франция се създават два противоположни лагера. Единият се опитва да свърже формалните постижения на кубизма с формите на класиката, а другият, с главен представител Пикасо, следва непосредственото противопоставяне с класическите ценности. Като резултат в творчеството на Пикасо отново се възражда класицизмът.

Още през 1914/15 г. работата на Пикасо показва представяния на фигури, които изцяло изхождат от традициите на класиката, като например картината „Олга във фотьойл“ от 1917 г. Наред с тези картини обаче се създават едновременно произведения на синтетичния кубизъм, като „Спокоен живот пред прозорец в Сейнт-Рафаел“, както и „Трима музиканти“ от 1921 г. За Пикасо годините от 1916 до 1924 по този начин образуват видимо едно съвместно съществуване на противоположностите. ^[6] Шегата на историка на изкуството Юлиус Майер-Грефе гласи, че сутрин Пикасо създава кубистични творби, а следобед рисува пълни жени.

От 1925 до 1936 г. Пикасо се обръща към пластичните форми. Въпреки че участва в изложби на сюрреалисти и въпреки че използва творби на скулптури сюрреалисти за пример, той не се счита такъв. В едно свое изказване казва, че някои наричат негови творби от определен период сюрреалистични, но той не е сюрреалист и никога не се е отклонявал от истината и ще остане винаги в действителността.“^[7]

По време на гражданската война в Испания симпатиите на Пикасо са на страната на републиканците. През април 1937 г. германската и италианската авиация разрушават малкия град Герника, който е културен и политически център на баските. За два месеца той създава своето платно „Герника“, изложено в републиканския павилион на Испания в Париж.

Ужаса, който изпитва Пикасо пред настъпващото варварство, той изразява чрез своите картини. По време на немската окупация той остава в Париж от 1940 до 1944 г. и продължава да рисува.

През 1944 г. Пикасо става член на Френската комунистическа партия и през 1950 г. рисува знаменития си Гълъб на мира, като израз на своите пацифистки идеи. Рисува своя гълъб на мира в много варианти и той става негова запазена марка.

След войната, след шест години на вътрешна емигарация и изолация в Париж през Втората световна война след 1945 г. Пикасо започва да посещава по-често места в Южна Франция като Антиб и Ница. Тук често се среща с Анри Матис, чийто начин на рисуване влияе съществено на късното му творчество. Двамата художници се срещат в продължение на много години, като Матис е единственият жив художник, който Пикасо признава за равностоен на себе си. Двамата признават значението на другия, респектират се взаимно и си оказват взаимно влияние въпреки своите различия.

През тези години той е живее с художничката Франсоаз Жило, с която се запознава през 1943 г. в Париж. Техните отношения продължават до 1953 г. През това време се раждат двете им деца: синът Клод (1947 г.) и дъщерята Палома (1949 г.). От пролетта на 1948 г. те живеят във Валерис, където Пикасо се запознава с местното традиционно грънчарство. Той експериментира в местните грънчарски работилници с глината и глазурата и по-късно с това помага на местното производство да стане известно извън пределите на района, както и световноизвестно.

След раздялата си с Франсоаз, през 1953 г. Пикасо се запознава и започва да живее с Жаклин Рок, която е продавачка на керамика в Валерис. През 1954 г. се запознава с деветнайсетгодишната Силвет Давид, момиче с руса опашка, която става негов модел и той ѝ прави над 50 портрета. В този момент той е на 72 години, и усилено ухажва Жаклин Рок, която тогава е на 26 години. През 1955 г. умира първата му жена и Пикасо може да се ожени повторно без да загуби имущество. С Жаклин се женят след шест години през 1961 г. Живеят заедно до 1973 г., когато Пикасо умира.

След смъртта на Сталин при така наречено размразяване на Иля Еренбург се отдава възможността да направи през 1956 г. голяма изложба на Пикасо в московския Пушкински музей.

Пикасо работи и по декоративни платна за замъка Грималди в Антик. Рисува „Разстрел“, творба, в която заклеймява войната в Корея. Неговото изкуство е силно изобличаващо, трагично, аналитично и социално ангажирано. В него навлиза за първи път категорията грозно.

През 1955 г. Пикасо купува вила „Калифорния“ (La Californie) в Кан. Той се обръща към пресъздаване на произведения на големи майстори като „Жените на Алжир“ на Делакроа(1955), „Las Meninas“ на Веласкес, (1957) или „Закуска на тревата“ на Мане.

Пикасо все повече започва да бъде претесняван от туристи и почитатели. В непосредствена близост до вилата са построени блокове, които му затварят гледката и дават възможност на външни лица да наблюдават имението му. Той се обръща към колекционера Дъглас Купър с молба за неговия замък, но Дъглас му предлага да закупи замъка Вовенарг, на 15 km източно от Екс ан Прованс. Там има поглед към любимата на Пол Сезан планина Сент Виктоар. Пикасо купува замъка, прави си там студио, но винаги се връща към вила „Калифорния“.

Наред с произведенията на изобразителното изкуство, Пикасо оставя стотици стихотворения. Често на поезията му и другите писмени произведения, създадени от него не се обръща внимание. Въпреки че Пикасо се движи в среди, които активно се занимават с литература, той не пише нищо до 53 години. През 1935 г. след като го напуска Олга Хохлова, той изоставя рисуването и скулптурата и започва да се занимава с поезия. Въпреки че се връща по-късно към своите привични занимания, Пикасо продължава своите литературни занимания и пише стотици поеми. Също така той се проявява като драматичен автор. Под влияние на германската окупация и студената зима на 1941 г. той пише пиесата Le Désir attrapé par la queue. Първо тя е напечатана в списание, след това през март 1944 г. под режисурата на Албер Камю и със съдействието на Жан-Пол Сартр, Дора Мар и други е прочетена сценично в един апартамент. Първото представление е поставено през 1950 г. в Лондон. През 1948 г. той пише втора пиеса.

Като художник без образование в областта на скулптурата, Пикасо създава между 1909 и 1930 г. скулптури, които имат голямо влияние на скулптурата на XX век. Той прави обемни работи непрекъснато, които му служат за експериментално поле за неговите картини. Своите разработки той не развива по-нататък, но те служат за подтик за развитие на футуристите, дадаистите и конструктивистите.^[8]

Първата скулптура на Пикасо е малка бронзова фигура на стояща жена от 1902 г., следват женска глава на Фернаде от лятото на 1909 г. и през 1912 г. създава първия колаж, както и „конструкция“ на китара от залепени картонени парчета с шнурове.

През 1928 и 1929 г. са създадени скулптурите от желязо и тел, от които една е ключова за конструкциите от тел (паметника на Гийом Аполинер), създадена в края на 1928 г. в Париж.